Някой много леко и енергично затропа по стъпалата към моя офис. Стъпките му  бяха  леки  като на дете.
 Влезе непознат мъж. Поздрави, приближи ме и поиска  да се запознаем.
- Казвам се Хасан Мусов, викат ми Асен, в ансамбъл  "Българе" играя,  след два часа  имаме концерт може ли при вас инструмента  да си оставя,  трябва да е на сигурно място.
- Да, нямате проблем. 
Той  затопурка надолу по стълбите, след минута отвори вратата и внесе един  голям тъпан. Остави  го  и  каза:
- Искам да ви помоля нещо,  гледам че много книги имате, моля ви  една биографийка да  ми напишете, много ми  трябва, належащо е.
- Моля , не,  не мога, не ви познавам, така не бива , оставете.
Той извади от вътрешния си джоб прилежно сгънат лист, писан някога под индиго и го подаде.  В него  десет изречения  -  "кога е роден танцьор от 1957 спечелил конкурси, бил в ДНА Пловдив, тъпанджия на ансамбъл "Тракия"  -10 години и  прочие.
- Извинете ме,  но не мога. 
- Моля ви, помогнете ми, 50 години играя, утре за  в-к "Марица" трябва, ще имам бенефис.
Взе тъпана и киека, застана пред бюрото ми и каза:
 -  Вижте ме. 
Застана тихо, удари бавно по тъпана и жално се проточи накакъв тъжен звук, ръката му  и тя тъжна, държеше киека едвам, като че ли всеки момент ще го изпусне. Тъпана  буквално заплака, очите му тъжни,  в звуците - жива и дълбока мъка. И изведнъж как успя от мъката най - нежния тон да извади със същия този киек, с бялата  риза , с дълги ръкави и от мъката пролет да прави  - мелодия жива и нежна като полет на пеперуда...Беше мелодията на "Пролет моя, моя бяла пролет...", той с ръката си от тъпъна песен направи. Лицето му, очите му, цялото му стройно тяло също излъчваше чистота и нежност,  погледнах ръката му - грееше. Как успяваше с тази пръчица  да извади чудни звуци от кожата, той не удряше, той се плъзваше и галеше като дете инструмента...Човекът танцуваше, разстилаше нежност. 
Онемях. 
Той се зарадва, усмивка показа, блеснаха белите зъби под строгия му мустак, очите му засвяткаха като два  въглена живи и той друга весела мелоия подхвана, заигра енергично с лачения си чепик  отчетливо затропа, разлюля тъпана, заудря  ръката му по бялата кожа, импровизираше, беше разкошен. Безупречно сценично поведение! Колко време продължи това, нямах спомен, разбрах, че той просто всичко може да направи със своя инструмент. Сигурно и годишните времена ва Вивалди може...
 Спря усмихнато разтревожен във някаква поза с подкупващ чар:
- Госпожо, моля ви, аз не мога да пиша, няма какво да им кажа!
- Кажете ми нещо за вас, за концертите, нямаме време, нещо което никога няма да забравите?  
Той помисли и рече:
- На един концерт в Индия през 1976 г. лично Тодор Живков се качи на сцената да ни поздрави, приближи се до мен, удари ме силно по рамото и се провикна:
- Браво наще, браво на тупанджията! - ей това ми беше най - голямата похвала и дето съм обиколил света.
- Имаш ли в ансамбъла колеги - попитах го аз.
- Да, имам един, ще го изпратя тук  и отиде да го извика. 
Млад, висок, симпатичен с вързана дълга  коса  колегата му само рече:" Това, което  той може аз не мога, уча се от него , но не мога да го стигна и дали ще мога не знам".
Писах каквото можах.
За тъпана си Хасан Мустафов дойде, прочетох му написаното за него, той не можеше добре да чете.
Някак срамежливо се наведе, а  в  очите му - сълза.
- Никой, никой не е правил до  сега нищо за мен, как да ви се отблагодаря, толкова аплодисменти съм получавал, но не и такива цветя. 
Тази хартия винаги до сърцето си ще нося.
- Елате на концерта ни аз ще свиря и ще  играя за вас!
Едва ли е нужно да ви разказвам  какъв виртуоз  бе този танцьор на сцената омотан в ритъма на най - древния ударен инструмент - тъпана. 
Шестдесет и пет годишен , без никакъв килограм в повече, непреходно готин човек!
Опитах се да ви разкажа за него, подсетена от един афиш  и една покана за  бенефиса му,  състоял  се  в  Античния театър в Пловдив.

Дами и господа, Хасан Мусов - Асен  от ансамбъл "Българе" 
заслужава аплодисменти!