Има  и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя
   замира в очакване...

Някой лета не искат да свършат...

А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец...


Навсякъде изглежда , че  е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дърветата, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Той изронваше  цветчетата и релсите и се преобразяваше  заедно с изронения ръб на есента....

Връщам се  с майстора Рей Бредбъри, чрез неговите разкази и романи в библиотеката на дядо му - приятно  тъмно кътче, сякаш иззидано от книги, затова тук можеше да се случи какво ли не....и се случваше....
Достатъчно беше да издърпаш книга от рафта, да я разгърнеш - и изведнъж мракът  вече не тъмнее толкова.... там, където е вечният дом на сърцето,  където силнит вкус на "Вино от глухарчета" остава по езика... 
В едно лято, което не иска да свърши.......